петък, 5 август 2016 г.

СЛЪНЧЕВИ ПРИКАЗКИ ОТ КАЛИ ЮГА, книга


Слънчеви приказки от Кали Юга е първата книга на Елена Шахънска, в която изследванията й в територията на духа са представени художествено. Книгата представлява 53 приказки или абстрактни разкази за пътя на душата през различни житейски ситуации, и най-вече - новото, което трескаво желае да се роди насред старото, но му е изключително трудно да си намери път.

-- Книгата е с картинки, пдф-формат.
 
Може да бъде закупена в цялостта си, 
както е показано вляво на картинката  - 
53 приказки, 136стр., 30лв.
 
или разделена в няколко части от по 12 приказки,
както е показано на долните две картинки
(с 4 добавени нови приказки).
 
Част I - 12 приказки, 30 стр. : 8лв. 
Част II - 12 приказки, 30 стр. : 8лв 


                         





Пожелавам ви приятно четене!
Поръчайте тук.. 

Ето една от приказките в книгата : 

ЛЪВ СРЕД КОТКИ 

Един лъв бил отгледан и израснал сред обикновени малки котки. И първото, което научил, било - да не се разпростира и да се спира от изразяване на емоциите си, защото когато се развълнувал, ги плашел. Бил по-голям от тях и издавал шумни звуци, които ги стряскали. А понякога в изблик на радост така се заигравал с някое коте, че на няколко пъти му се случвало да го нарани без да иска. Така котето се свивало и го избягвало, а това го натъжавало – той не искал да си стои постоянно сам. Затова с времето решил, че е по-добре да бъде предпазлив и да потиска силните си чувства - в знак на обич и солидарност към неговите роднини и приятели. Той не знаел, че е по-различен от тях, не знаел, че е лъв – мислел, че е котка като тях. Котките също не знаели, не можели да правят разлика. Затова и често му завиждали за красивата окраска, здравите мускули, издължените крайници и силата, която излъчвал. Той виждал това и въпреки че малко го натъжавало, се опитвал да им помага и те да загладят косъма си, да станат по-силни и да се чувстват уверени, а не - уплашени. Не успявал особено и се чудел защо, при все че влагал цялото си старание..
 
Дълги години лъвът живял така, чувствайки се чужд сред своите, но всячески опитвайки да бъде един от тях. Вярвал, че нещо в него е сбъркано, след като се налага да полага толкова усилия, които не водели до някакъв променящ резултат на практика, нито пък до това някой да го разбере – трябвало нещо в него да не е наред. Сигурно бил болен по рождение. Чувствал се грубоват и лош, защото постоянно засягал някое коте. На всичкото отгоре бил и нестабилен, защото в постоянните си усилия да стъпва на пръсти, се наранявал. Имал чувството, че никой не го харесва, защото котките упорито се интересували предимно от мишки и от манипулации. Играели си с него, само когато ги гощавал от собствената си храна, която сам бил наловил, когато искали да ги носи на гръб, да ги забавлява със странни муцуни или да им разказва нечувани за тях истории, защото виждал по-нависоко и чувал по-надалеч. Но когато имал нужда от тях, те изчезвали или се кикотели отстрани, нежелаейки да споделят с него нито храната си, нито компанията си, усещайки, че той е по-силен от тях. 
 
Понякога това му писвало много, защото от възползващите се котки, които мислели само за себе си, не можел нито бърлога да си изгради, в която да намира покой, нито храната му стигала, а сърцето му често, макар и състрадателно, било празно. Няколко пъти се опитал да се махне от това място, за да потича на воля, да се почувства презареден, но някои от най-ленивите котки тогава инстинктивно усещали, че ще загубят от това и му разигравали сцена на припадане, с която манипулативно демонстрирали, че не могат без него, че той е толкова ценен за тях, че ще умрат. Състрадателното му сърце (станало такова най-вероятно, защото не бил израсъл сред близки), се свивало от мъка при техните спекулации и той наивно им вярвал, защото наивността винаги съпътствала силните така, както – отвореното сърце. Така всеки път тъжно се връщал, за да се грижи за тях, а след ден-два те си ставали същите и вече нямали нужда от него, освен за гощавка и забавления. Смътно чувствал, че нещо не е наред в цялата работа, но мислел, че проблемът е в него. 
 
Дори няколко пъти се отбивал до старейшините на котките, които се славели със своята мъдрост, за да ги попита какво да прави, какво в себе си да промени, за да се чувства “нормално” – като тях. Но и те нямали отговор за него, защото никога не били виждали лъв. Давали му съвети, които на другите котки помагали, но не и на него – той просто не можел да бъде като тях. Само една жаба изкачала от блатото до старейшините и изкваквала като кукувица: Всяка жаба да си знае гьола! Всяка жаба да си знае гьола! Но лъвът все още не разбирал какво означава това и дали изобщо трябвало да означава нещо - все пак това било жаба, а не - мъдър старейшина! 
 
Бил самотен. Всички се държали с него като с особен (освен в случаите, когато искал да ги напусне). Това го потискало. И само по време на сън усещал свободата. Виждал се да тича със скорост, която никога не си бил позволявал тук. Виждал се в битки, които никога не бил водил. Виждал се да реве с глас, който никога не бил чувал. И това било неземно щастие, което никога не бил чувствал. И макар и в сънищата си също винаги да бил сам, защото не се виждал кой е, нито пък предполагал, че на Земята съществували и други от неговата порода, той все пак бил по-щастлив, отколкото, когато се събудел. Дори и по това се отличавал от котките – те не сънували. 
 
Един ден така стоял и ги гледал как си играят и се забавляват. Той не можел да се забавлява с тях – нали му имало нещо. Младите котки обаче, по-нахални от старите, започнали да го взимат вече на подбив. Дразнили го, подигравали му се, погаждали му номера. В началото той се опитал да се отнася така снизходително с тях, както се отнасял и към големите, но когато се случило така, че малките го наранили, а онези, които цял живот бил хранил, за пореден път не дошли, за да ближат раните му, защото били станали твърде лениви и отпуснати, за да мърдат повече, отколкото се налага, за да дишат в жегите, той не издържал и се оттеглил в една близка пещера, откъдето изгонил всички котки с рев, който не си бил позволявал от много отдавна – рев, който приличал по-скоро на плач, но бил достатъчно силен, за да ги уплаши и да се разбягат. Там близал рани цяла година, за да облекчи болката си и да излекува раните си, които били по-дълбоки, отколкото предполагал.
И когато се съвзел, вместо спокойно да се завърне при другите, в него започнал да се наддига такъв гняв, че първото нещо, което направил, когато излязъл от пещерата, било да ревне с цяло гърло като лъв. Всички котки в околностите се свили на кълбета и притихнали. Това му харесало – сякаш прочистило не само гърлото му, но и цялото му тяло. Ревнал отново. Такава енергия започвала да се отприщва в него, че той се наежил и настръхнал. Всичко замряло. Лъвът, сякаш подгонен от някаква невидима сила, започнал да тича в галоп колкото заздравелите му силни крака можели, но никога досега не си били позволявали. Тичал без да мисли, без да ближе повече рани, без да допуска нещо друго, освен тази силна енергия, която го водела. Бил като заслепен, отдаден на това силно нещо, което чувствал в себе си и което можело да се оприличи единствено на щастие. Щастие, което никога преди не бил чувствал. Тичал до отмала. Като че ли минал стотици километри. Имал чувството, че минали дни, преди да се окопити, да спре и да грохне, някъде, когато луната започвала да изгрява за сетен път. Тогава той мигом заспал и за пръв път от години нищо не сънувал. Спал много дълго време.
 
И когато се събудил, забелязал, че се намира в уникална местност, която усещал като много позната, много някак.. негова. Мислел, че още сънува, но и на следващия ден бил на същото място. Чувствал се различно, чувствал се бодър и весел – весел! Той никога преди не бил весел. Пак тичал до отмала, радвал се, ревял с пълно гърло, дишал с пълни дробове. Можел да бъде себе си - такъв, какъвто е, без с това да наранява който и да било! Можел да прави каквото си поиска – да се мята на кълбета, да подскача, дори му се приискало да изостри ноктите си в една скала – ноктите, които той грижливо изпилявал до дъно, за да не убие някое малко коте без да иска. И така, играейки си в продължение на седмици и следвайки тази луда енергия, която го водела, един ден тя го отвела до група лъвове. В началото се изплашил – те били толкова достолепни, красиви и силни! Свил се като коте и започнал да мърка. Те го изгледали странно. Но разпознавайки този странен поглед, който не му носел нищо добро дотук, той се окопитил, изправил и изревал силно – това бил той и повече за нищо на света нямало да бъде друг! Тогава лъвовете се приближили бавно и го облизали по ранения му, но вече зараснал крак, в знак на приятелство и уважение. Сърцето му за пръв път трепнало с трепет, непознат му досега. Те го приели в групата си и оттогава той започнал да живее и ловува с тях и като тях. Никога не се чувствал по-щастлив. И когато един ден попаднал сред котки, те инстинктивно му направили път. А той не ги закачал – но само в случай, че не го дразнели. 
 
текст: Елена Шахънска
/създ. 16.05.14г./
част от : „Слънчеви приказки от Кали Юга“
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар